Преди малко повече от година се завихри тиха паника сред поверените ми подрастващи, които се подведоха от заглавието на един мой материал и на следващия ден ме посрещнаха с въпроса „Господине (така и не можах да взема насериозно това обръщение !), наистина ли напускате?”, та се наложи да им обяснявам какво точно съм имал предвид.
За да избегна повторението на тази ситуация, сега директно заявявам: Н А П У С К А М!!!
Напускам не само училището, в което работя! Напускам Разград, а ще направя и ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО и да не припаря повече в системата на средното образование. Освен, ако не ме вземат и за изкопчия!
Напускам със спомена за 2, 5 години работа в едно училище, каквото не предполагах, че съществува в Разград. Напускам със спомена за страха от това да носиш отговорност за 19 момчета и момичета и удоволствието от това да виждаш, че от работата ти с тях има ефект. Напускам със спомена за педагогически съвет, който завършва с грандиозен КУПОН (колеги, колко от вас са го преживявали?). Напускам с един филм, заснет по мой сценарий. Напускам със спомена за един екип, който работи заедно.
Напускам със спомена за едно УЧИЛИЩЕ, което вече не съществува!
Напускам гузен, защото изоставям ХОРАТА, които ми помагаха през последните 6 месеца. Защото не мога да върна дълга си към тях. Защото загубих уважението на някои хора, на които държа. Защото вече не мога да помагам с нищо на същите тези момчета и момичета, които ме питаха дали наистина напускам. Защото стоенето ми в училището в ролята на техен класен ръководител ще им донесе повече неприятности, отколкото полза им е донесло досега (всъщност, така и не знам дали е било полезно). Защото няма да бъда на абитуриентския им бал. Защото не можах да направя за тях това, което смятам за най-добро – да запазя училището такова, каквото беше преди 28.01.2005 г.
Напускам отвратен. От :
- от това, че в 21-ви век в българско училище може да се влиза с полиция (Моите уважения към същите тези полицаи! Проявиха много повече здрав разум и интелект от хората, които ги повикаха!);
- от това, че директори могат да бъдат назначавани по партийна принадлежност;
- от това, че думата „закон” може да се използва за алиби;
- от това, че могат да се толерират едни за сметка на други;
- от това, че конфликти между преподаватели се разрешават за сметка на ученици;
- от това, че хора на възрастта на родителите ми могат да се отричат от думите си, казани в присъствието на медии, да сменят позициите си по-бързо от дните в календара, да прилагат двойни стандарти, да изопачават факти и да ЛЪЖАТ;
- от това, че за нормални методи на работа се приемат и шпионажа, клеветите, заплахите, психическия тормоз;
- от това, да пращаш колегите си в прокуратурата по абсолютно измислени абсурдни обвинения (Моите извинения към представителите й! Съжалявам, че и вие бяхте замесени във всичко! Вината не е моя!);
- от това, да се изисква уважение заради заемания пост;
- от това, да прехвърляш отговорността за собствените си грешки на чужд гръб;
- от това, „гражданин” да се приравнява с „манипулатор”, а „професионализъм” да значи „покорност”;
- от това, отговарящите за образованието в областта държавни институции не само да не изпълняват задълженията си, а да правят всичко възможно за потулването на нещата и за разправа с инакомислещите;
- от това, че и аз започвам да приличам на тези, с които се борих.
Напускам с две дисциплинарни наказания, наложени ми поради глупост. Не съобразих, че за да се измъкнеш трябва да следиш колегите си, да записваш надлежно имена и дати и да докладваш пръв. Че за едни може, но за други – не.
Надявам се това вече наистина да е края на детството ми. А към тези, които ще влизат в конфликт с мен отсега нататък – молете се да не е!

Веселин ВЪРБАНОВ, екс (и - надявам се! - никога „бъдещ”)-учител по български език и литература, ПГХТБТ „Мария Кюри” - Разград