Г-н Мянков, добре дошли. Докога сте тук?

Благодаря ви много за вниманието. Първо, искам да поздравя всички мои приятели. Не знам дали ще кажа нещо ново за Америка на моите съграждани, които имат благодарение на вас, медиите, много информация за живота вън от страната.
Тук в Разград бяхме цялото семейство, но дъщеря ми и съпругата ми си тръгнаха по-рано. Аз и синът ми ще отпътуваме на 17-18-ти юни.
От колко време не сте се прибирали в Разград?

Последния път, когато си идвах, бе преди две години и половина. Обикновено се връщам през една-две години. Мога да си позволя това нещо. Но децата специално всяко лято са тук. Искат да се връщат, харесва им тук. Всъщност, чувал съм, че повечето български деца искат да си прекарват лятото тук. Намират по-топли взаимоотношения, повече приятели, близки и роднини.

Кога заминахте, как и защо?

Заминахме цялото семейство, имахме шанса да спечелим зелени карти. Аз никога не съм си представял, че ще се озова в Америка. Но както болшинството от българите, съм си мечтаел да отида на това място, да го видя. Това е една притегателна сила. Беше 1998 година и вече близо десет години сме там.
Заминахме с редовни документи аз, съпругата ми, децата ми. На 13 юли 1998 година кацнахме в Чикаго. Беше знойно лято, едно от най-горещите. По него време нямахме гаранти, разчитахме на една софийска фирма, която се оказа и изключително коректна и си изпълни всички задължения, които беше поела. Посрещна ни с голяма американска лимузина. Настаниха ни в мотел, после ни намериха квартира. Помогнаха да запишем децата на училище. А на нас още на втората седмица ни намериха работа.

Която беше каква?

Нищо особено. Аз бях леяр. Няколко месеца се наложи да лея. Жена ми също беше в тази фабрика. В интерес на истината, смених доста работи. Бях на летището, пак в Чикаго. Ние не сме напускали Чикаго. На летището работата беше с бяла риза и вратовръзка, а задачата да се помага на възрастни хора и да се повдига по някой куфар.
После благодарение на един добър приятел - Владимир Николов, който има връзка с Разград, отидох в една дърводелска работилница. Започнах да правя оборудване за кухни, офиси. Работих и като лимудрайвър – карах лимузина. Работих и във фармацевтична фабрика по поддръжка на машините. От година и половина, както много българи в Чикаго, карам голям камион. Изкарах специални курсове за това. Много българи се насочиха към тази работа и тя е доста доходоносна. Справям се много добре.

Колко са българите в Чикаго? Каква численост достига колонията?

Да, в Чикаго има няколко български вестника. Те твърдят, че българите са стигнали между 70-80 000 човека. Това е една голяма общност, която си има две църкви, едната от които я построиха наскоро. Има много български магазини, няколко ресторанта.

Колко са разградчаните там?

Аз лично поддържам връзка с две-три семейства, с Поля и Владо Николови, Иводор и Маргарита Чакалови, имам един приятел и Пламен Петров, на когото дъщеря му и зет му са там.

Вие сте свирил в Симфоничния оркестър. Как у вас се осъществи преходът от изкуството към физическия тип дейност?

Свирих двадесет години в Симфоничния оркестър, виолист съм. Беше трудно. Аз никога, ама никога не съм си представял, че ще отида в Америка и че ще живея лесно. Имах нагласата, че ще трябва много да се работи.

Оправда ли се тази нагласа или не съвсем?

Оправда се. Всъщност всичко, каквото съм си мислил, е станало точно така. Винаги съм мислил, че Америка е много хубава, с голям стандарт и че ще се работи много. Точно така е. До 1998 година ние имахме представа за САЩ само от филмите.

Какво е отношението на емигрантските общности към българите?

Изключително добро. Аз там свиря в два-три оркестъра през свободното си време. Те са полупрофесионални и ние, ентусиасти, ходим там срещу заплащане. Аз много съм доволен, защото се чувствам в мои води. Имам си инструмент. Когато казах, че съм от България, видях изключително отношение. Имам чувство, че в областта на изкуството, Америка има много добро отношение към българите. Мога да кажа, че това е едно отношение на страхопочитание. И то е характерно и за българите, и за румънците, и за руснаците. Може би им уважават школите. Всички имат представа за българското изкуство.

Каква е мечтата на един успял в страната на мечтите емигрант?

През тези години нашето семейство се е развивало. Аз и съпругата ми – с по-малки крачки, а децата ми – с по-големи. И това всичко е още в процес. Сигурен съм, че дълго няма да се задържа на настоящата си работа, защото тя не ме удовлетворява напълно. След една или две години виждам развитието си на по-добра работа. Искам да уча, жена ми, която и в Разград, и в САЩ е фотограф, също учи. Тя иска да се занимава с медицина и в момента учи, за да получи диплом за помощник на лекар, нещо като фелдшер тук. А аз възнамерявам да запиша едно училище в Чикаго за правене на инструменти. Курсът е тригодишен и през това време се учиш как се майсторят цигулки, виоли. След това излизаш майстор. Има много шопове, много студии за това. Не си правя илюзии, че ще отида да свиря в Чикагската филхармония. Но ще стана майстор, и то много добър майстор, защото ще се чувствам в мои води.

А какъв е пътят на децата ви?

Дъщеря ми Габриела е на 18 години и се е насочила към международни взаимоотношения. Сега е първа година в колеж. Синът ми е на 22, Антон. Сега е приет в четири университета и в момента е в процес на избиране. Влече го историята, философията.

За какво използвате времето си в Разград? Много българи, идвайки си тук, ходят по лекари.

Вярно е, че много българи идвайки си тук, ходят да си оправят зъбите. Аз, напротив, оправих ги в Америка, за да бъда спокоен при близките си, приятелите си, оркестъра. Вече бях на концерт и ми беше много приятно. Казват, че България е влязла в Европа на 1 януари. Не, посредством оркестъра, Европа е влязла тук преди 85 години. И тези хора трябва да получават добри заплати.

Финансов или авантюристичен бе мотивът ви за Америка?

Най-общо казано икономически.

А ще се върнете ли един ден в Разград?

Ние ще се върнем. Със сигурност ще се върнем. Искаме още малко да поработим, да се потрудим. Но кога точно ще се върнем, не мога сега да кажа.

Галина МАРИНОВА