На 14 юли, събота, художникът Васил Карадимов навършва 70 години. Той няма да прави пищни тържества с фойерверки. На 19 септември по покана на председателя на Съюза на българските художници в една от престижните зали на "Шипка“ 6 ще се открие юбилейна самостоятелна изложба на най-известния разградски художник. Сега Васил Карадимов рисува от сутрин до вечер, насън и наяве...
На 14 юли след 17 часа юбилярят кани приятели, почитатели, познати и непознати на чаша вино в собствената си галерия на ул."Паркова".
Васко, за мен, а и за повечето хора ти си успял човек. Доволен ли си от постигнатото?

Всичко на тоя свят е относително. Колкото и малко да си постигнал, важното е да си го постигнал със собствени усилия. Сам си си поставил целта и вървиш по пътя, който сам си начертал. В изкуството пътят е безкраен, но има една максима, че не е важно постигането на целта, а пътят до нея.

Ти, самият, кога си постави цел и как тя се променяше през годините?

В началото едва ли съм имал такава цел за професионална изява, задълбочено търсене и решаване на проблеми. Нещата тръгнаха спонтанно и съвсем любителски и постепенно идва един момент, когато сам изпитваш потребност да се изкачиш на по-високо ниво, на още по-високо и така докъдето стигнеш. Макар и на 70 години вече, аз мисля, че имам да търся и утвърждавам още много неща.

Кога разбра, че си художник?

Спомням си, когато в Разград се уреждаше една окръжна изложба, може би през 1970 г. и дойде жури от София. Председател беше проф.Ненко Балкански, един художник, когото изключително много уважавам като автор - той е направил не много картини, но с дълбок смисъл и вътрешен заряд. Излиза от журирането и идва при нас, участниците, които чакаме резултатите и явно търсейки мен, казва - я да го видя туй момче, кое е? Аз съм, отвръщам, пристъпвайки напред, а той казва - добре, продължавай да работиш по същия начин. Това бяха няколко окуражителни думи, които бяха много важни за мен. Особено от такъв голям художник, който на външен вид беше намръщен, груб на пръв поглед, много не говореше, но иначе сърдечен като човек.
По-късно през 1971 г. когато беше първата обща художествена изложба "Лудогорие", проф. Балкански е имал контрактация тук, за да рисува за изложбата. Спомням се, че той рисува Ненка Йолова - герой на социалистическия труд тогава. Пак тогава той направи великолепен портрет на Христо Радушев. Чуден портрет - психологически, емоционално точен, за физиономична прилика да не говорим. С две думи - майсторски портрет. И си спомням, когато той рисуваше тук, искаше да види какво правим, как се готвим за изложбата. Моето ателие тогава беше на тавана в блока, където и сега е централната бръснарница. Качва се той, пухти по стъпалата, защото няма асансьор и аз му показах няколко мои картини. Едната беше фигура на моята племенница като свири на виолончело, в една червена гама и още няколко пейзажа му показах. Той помълча, помълча и каза: хм, добре..., давай..., ти си вече художник.

И ти полетя...?

Естествено, един такъв автор, който е правил изложби в Италия, обиколил е света, със златни медали от парижки изложения и т. н., да те признае за художник е окрилящо и вълнуващо. Аз тогава бях в началото на творческия си път. След това тази картина я представих на Национална младежка изложба в София, има я в каталога. И след това започна участието ми в други национални изложби и през 1973 г. бях приет за член на Съюза на българските художници. А за това членство имаше много сложен регламент - примерно участия поне в пет национални изложби и въпреки това, много хора с участия в много изложби не бяха приети.
И така тръгнаха нещата - участия над 100 национални изложби, в много чуждестранни... В процеса на работата се учи човек. Както казва нашият именит съгражданин Данаил Дечев - "Аз съм станал художник в изложбите" - в смисъл участва, вижда себе си, сравнява с другите автори и си търси мястото. Когато човек е критичен към себе си и когато иска да направи нещо сериозно, тогава ще напредва и ще се утвърждава. Това е пътят всъщност.
Да не забравяме, че едни от най-големите автори в света сами са се утвърждавали.
И аз съм се учил от много хора, ходил съм на различни курсове и специално искам да спомена един наш съгражданин - Веселин Димчев. Той беше току-що завършил Художествената академия, беше учител по рисуване в гимназията. Видял мои работи, покани ме заедно да работим, показа ми някои неща от технологично естество. Той се насочи към преподавателска работа и все още, макар пенсионер, е завеждащ катедра в академията. Наскоро се видяхме с него и един друг виден разградчанин - Илия Илиев /драматург в театъра дълги години/ и няма да скрия, че и двамата се изказаха изключително ласкаво за това, което правя. Те са ерудирани хора и съм склонен да им вярвам, че говорят искрено.

Кои са майсторите, на които ти се възхищаваш?

На първо място това е нашето старо изкуство. Ние сме наследници на византийската традиция в изобразителното изкуство. Източните традиции са на едно по-плоскостно, по-декоративно, по-условно изграждане. Неслучайно другите изми в изкуството се изграждат в Европа.
Изтокът и днес следва своите традиции. Виждаме, че и днес те продължават в тая посока, доколкото съм имал възможност да видя творби на художници от Иран, Ирак, Либия, Сирия, някои бивши съветски републики, Япония, Индия... Пластическият изказ е съвсем друг. То някак си генетическо е заложено у тях - такава чистота, такъв синтез...
Има една легенда, а може и да е истина как някой си отишъл при един от големите японски художници и му поръчал да му нарисува петел. Художникът приел, след няколко месеца петелът не бил готов, и така - не е готов, не е готов, повече от година. Най-накрая, когато поръчителят дошъл за пореден път, художникът го поканил да седне и с артистичен замах с голямата четка с акварел за няколко минути нарисувал чудесен петел и му го подарил. Посетителят възкликнал - цяла година ме връщахте за нещо, което направихте за няколко минути!... Художникът отворил вратата на съседната стая , цялата пълна с рисунки на петли. Той цяла година е търсил, мислил, обработвал, за да стигне до тази сръчност, до този синтез и пластичен изказ.
В тая посока образци има най-различни, въпреки че някои неща, които са най-нашумели в световното пространство на изкуствата, не винаги впечатляват толкова, колкото се пише и говори за тях.
Както навремето Любен Белмустаков, един от изкуствоведите по времето на Вълко Червенков, които после пък беше низвергнат, правеше сравнение между Рубенс и Рембранд и разликата е огромна. Единият е бляскав, живописец, много сръчен рисувач, бароков живописец, даже е бил дипломат, докато чичко Рембранд е нещо съвсем друго. И животът му е бил друг, изпълнен с мъки, с терзания, въпреки че е бил богат, накрая умира в нищета.
Всеки си избира пътя сам, а в много случаи нещата не зависят от автора, а от средата - как се е формирал като личност, къде е израснал...
Шансът на даден автор да попадне в столицата на изкуствата - Париж, както примерно един Никола Манев, не е даден всекиму. Намира си мястото, намира среда и въпреки това, усещам как му гори душицата да се изявява и в България.

Можеш ли да си спомниш най-щастливия миг в живота си като художник?

Не мога да определя такъв миг, но има доста случаи, в които съм почувствал, че съм се придвижил с едно или две стъпала напред по тази стълба, която е безкрайна. Примерно при откриване на мои самостоятелни изложби в София, срещи с именити автори, които са дали положителна оценка за работата ми.

Имал ли си моменти на пълно отчаяние от това, което правиш?

Естествено, късаш, хвърляш, почваш отначало. Няма автор, който да не е преживявал това. Ако не е захвърлял и започвал наново, значи не е имал намерение да върви напред.

А имаш ли картини, които си рисувал години, примерно?

Има и такива случаи. След това платното се сваля от рамката и се изхвърля и на рамката се опъва ново платно. Даже и сега, даже и неща, които са участвали в национална изложба.
Е, има и много хубави преживявания. На "Шипка" 6 имаше национална изложба "Човекът и трудът", бях направил едно доста голямо платно с название "Всяка сутрин в 6 часа". Това беше един подлез с едни фигури, които излизат на белия екран на отвора на подлеза. Отивам в София и виждам на централно място, на партера между две скулптури на проф.Величко Минеков стои моята картина.

Какъв е твоят отговор на въпроса за смисъла на човешкия живот?

Пътят. И такава картина рисувам сега - започва с плочник, минава в паваж, камънак, трънак и насреща едно голямо огнено слънце.
Какво искаш да постигнеш оттук нататък?
Да рисувам.

Янка ОБРЕТЕНОВА