Ако не бях прочел "Отскок от връх, на връх за отскок" от проф.Андрей Пантев, в-к "Труд" от 10 август, нямаше да напиша следващите редове. В статията той излага свои мисли за 130-годишнината от боевете на Шипка. Накрая казва, че епопеята при Шипка има и абстрактни послания, които може би са вечни, че патриотизмът не е монопол, че не е алиби, че не е омраза.

Бях на Шипка точно преди 60 години. Бях в компанията на последните 13 живи опълченци. Документирано е на кинопреглед.
От разговорите на тези 13 души чух и макар и малък тогава, запомних нещо, което не излиза от главата ми вече 60 години.
Като предисловие обаче, трябва да кажа нещо, което е известно на една малка част от моите съграждани, нещо, с което се гордея! Потомък съм на последния опълченец, на последния председател на опълченското дружество - дядо Кръстьо Савов Попянков. Той е брат на дядо ми Сава, чичо на баща ми Кръстьо Савов Попов.
Роден е в с.Грахово, Черна гора, през 1853 година в семейството на свещеник, заедно с по-малкия си брат - дядо ми Сава, избягват на българска земя. Като 22-годишен участва в Босненското въстание /1875 г./, а през 1876 г. и в Сръбско-турската война. В началото на 1877 г. постъпва в българското опълчение. Зачислен е в 4-та дружина под командването на майор Репкин. Взема участие в боевете на Шипка, където макар че е тежко ранен, продължава да се бие.
Почина през лятото на 1954 г. в дома си в Бояна на 101 години.
През август 1947 г. майка ми, сестра ми и аз /баща ми беше още в "нелегалност" заради другарката Цола Драгойчева/ посрещнахме групата на опълченците на гара Стара Загора. От нея до хотела се придвижихме с файтони. На капрата бях седнал аз, а сестра ми бе срещу дядо Кръстьо.
На следващия ден с няколко военни камиона бяхме извозени през Казанлък до Шипка. Макар и възрастни, опълченците се изкачиха до горе, до Орлово гнездо. Там те се отдадоха на спомените си - кой къде е бил, от къде са ги нападали, от къде са ги стреляли.
И това, което чух от техните уста, не ми излиза от главата оттогава. Като гледаха паметника, на откриването на който са присъствали, казаха, че Лъвът - символът на България, е сложен от северната страна, към Дунава, по настояване на Турция. От там твърдели, че при ясно и хубаво време, ако лъвът бъде откъм южната страна, както е било по проект, щял да се вижда от южната ни граница. А това не било желателно!
Още оттогава гледаме към Европата!

Добрин ПОПОВ