Декстъра – един от членовете на тийнейджърската група „Дъ пърпъл пач“, пристигна от Америка в Разград по време на ваканцията. Според младежа митът за държавата зад океана е толкова силен, че е успял да създаде американската мечта

Денислав, продължаваш ли да се занимаваш с музика в Америка?

Да, свиря, защото без музика аз не мога да живея, тя е част от мен. Мога да кажа, че най-хубавите ми години бяха в школа „Илия Бърнев“ в Разград, когато обикаляхме с групата „Дъ пърпъл пач“ из България. Моите всички приятели са свързани с музиката, в Америка също е така.
В момента се събирам с едни момчета, които свирят в мотоклубове, всяка вечер сме заедно. Докато съм в Разград, също гледам да свиря. Обещал съм пред себе си да запишем и албум. Просто всички хубави моменти, които сме имали заедно, трябва да бъдат запаметени. А един албум ще бъде достойно постижение за „Дъ пърпъл пач“.
В Америка музикалните инструменти са много евтини, купих си китара оттам. Там вече имам много приятели музиканти – Стивън Гъдроу свири страхотно на китара, Карлтън пък е негър, басист и си правим джемсешъни.
Аз лично мисля да си направя група. Сега съм в едно братство „Капалфа“. Това е клуб по интереси. Преди да влезеш в него, трябва да те одобрят. После се създават мероприятия, партита. Там имам също един приятел – Стивън Кинкейт, с него заедно влязохме в „Капалфа“. Та, възможности да свиря имам. Моята среда и в Америка е музиката. По клубовете засега изкарвам по 50 долара на вечер, все пак това са ми допълнителни доходи и мога да си купувам цигари с тях.

Как върви учението?

Заминах за Щатите миналата година по това време. Уча криминология и право. Много съм доволен, факултетът ми в Оклахома сити е трети в Щатите по имидж. Университетът е частен, получавам частна стипендия за постижения заради добрите си резултати на САТ и Тойфел.
Отделно се надявам на стипендия от „Капалфа“, за да си смъкна таксата. Аз продължавам да плащам едни осем хиляди в университета. За да ми излиза по-евтино, ще се местя на квартира. По-удобно ми е така да живея, мога да си пуша в стаята и да се радвам на по-голяма самостоятелност. Ще бъда на квартира с Никола от Варна – страхотно момче.

Има ли други българи, с които поддържаш връзка?

Има една Анна Тодорова, но с нея не поддържам връзка, защото тя е странна. С Никола много добре си пасваме по характери. Той се занимава с компютри, много е услужлив и страшно много ми е помагал. В момента чувам, че имало и един пианист там, дано да се сдушим, дано да е свестен.

Доволен ли си от себе си?

Да, доволен съм, защото можах да се справя.

Кой си там – Денислав или Декстъра?

Декстър. Какво съм там ли? Не знам. Първите три месеца беше много странно при мене, защото ми беше адски трудно да се пренастроя на честотите на Америка. Цялото ми уважение към езиковата гимназия, но мисля, че не ни подготвят достатъчно добре, за да можем да се справяме в английска среда. Липсват часове, в които да говорим, липсва практика. Щото английският си е практика. Мога да кажа, че имам много по-добър речник, да кажем от един бейзболист, но той има практика от двайсет години и говори много по-добре езика от мене. Имам акцент, а докато се затаи той, минава време. Хората те гледат какво говориш, после ти викат - кажи пак, повтори. Първите месеци не знаех какво да правя, бях в депресия. Впоследствие обаче почнах да се отпускам.

Кога стана това?

Като се върнах в Разград покрай Коледа. Тук придобих самочувствие, че мога, че съм се справил. Там попаднах в нова схема на обучение, при нов манталитет. Имах съквартирант, с който не си паснахме – той беше гей. Той не говори, аз се чувствах изолиран, не знаех, че трябва да си нося чаршафи и първите няколко дена спях върху якето си. Беше ужасно!

Загуби ли приятели тук?

Не. Тия хора толкова много ме радват, не ме оставиха, всеки ден ми пишеха имейли, за да ме подкрепят, за да покажат, че са с мен и не са ме забравили. Общо взето, идвам си в Разград заради тях. Моето уважение към семейството ми, но приятелите ме познават по-добре от родителите ми.
Май Гьоте беше казал, че хората на Запад живеят добре, а ние живеем хубаво. Американците са инфантилни, определено. Добрички, възпитани, културни, винаги ще ти помогнат, но...
за да можеш да живееш в Америка, наистина трябва да се настроиш на техните честоти.

Кажи повече за албума, който старата група ще подготви. Имате ли спонсор?

Всичко е на доброволни начала, спонсорът съм аз общо-взето. Дай, Боже, другото лято или още тази зима да се съберем, да свирим, да свирим и да си направим това, което можем – аз, Дражко, Стамен, Илиян. Надявам се другото лято всеки да е превъзмогнал някакви емоционални кризи и да ни е хубаво. Момчетата, които оставих в Разград, продължават да са в музикално обкръжение, музиката е пред очите им и затова те не я оценяват. Аз я загубих, вече не съм с тези хора, аз в крайна сметка искам да правя музика с тези хора, с които съм я правил и преди. Те разбират, знаят кое как става.

За година време се връщаш два пъти. Не е ли лукс това?

Ако остана там през лятото, не мога да работя, защото спортната зала, в която съм, затваря. Трябва да плащам квартира и да работя нелегално. Ще ми излиза по-скъпо да остана. Другото, което е, че аз страшно много обичам България, ама страшно. Оставам верен на позицията си преди – каквото направя там за себе си, ще бъде в мой плюс, но аз ще се прибера тук. На 17 спрях да се развивам ментално и мисля по същия начин както преди.

Искам да те върна към твърдението ти, че американците са инфантилни. Защо ние, неинфантилните, умните, духовитите стоим на дъното?

Там се живее страхотно, печелиш страхотно много пари, с които да си купиш страхотни неща. Но чисто емоционалното се губи. Имам едно село до Ямбол, Велениво се казва. Моят баща казва, че най-хубавите хора живеят там. Прав е. Тези хора живеят толкова простичко, токова семпло, толкова щастливи. Защото в забързаното ежедневие човек губи голяма част от емоциите си.
Проблемът е в това, че всеки тук гледа себе си, собственото си щастие. Там хората работят с мисълта, че могат да постигнат нещо за държавата и за себе си. Митът за държава е толкова силен, че е успял да създаде американската мечта. И хората му вярват.

Галина МАРИНОВА