В празничния ни календар ПЪРВИ НОЕМВРИ е от дните, в които историческа памет и днешни тревоги ни приканват към “тържествена вечерна проверка” на онази част от българския Пантеон, която включва ратниците от могъщото със своята отдаденост и чувство за отечествен дълг ПЛЕМЕ НА БУДИТЕЛИТЕ. Призовани сме чрез образа на изявените и заслужилите в лицето на Отец Паисий, Софроний Врачански, Иван Замбин, Неофит Бозвели, отец Зотик, дядо Славейков, Димитър Миладинов, Бачо Киро Петров, Левски, Отец Матей Преображенски, да отдадем дължимото и на останалите, извървели техния път, които през XVIII - XIX век обикалят българската земя и с цената на всичко свое пренасят през времето СЛОВОТО, ВЯРАТА И НАДЕЖДАТА.
Родом съм от Разградския край: в село Гороцвет премина “златното” ми детство, в Разград – моето ученичество и начално формиране като човек. Животът ми продължи в Търново, където, вече четвърто десетилетие, той се осмисля най-вече от усилията за утвърждаване на тяхното дело. Повечето от немалкото ми издадени книги са посветени или на някой от тях, или на онова, което вкупом им дължим. С вътрешна съпротива обаче трябва да призная, че примерът, завещан от тези заслужили наши предходници, и нагласите за следването му, не са в “дневния ред” на обществото ни днес. Храня надеждата, че тази “мъртва ивица” на проявявано недоверие към стойностите на националното минало ще бъде преодоляна. Защото съм убеден, че никой не може да изтрие техния пример от същността на българския живот, да подмени с нещо, внесено “отвън”, тяхното въздействие…
Племето на будителите откроява своя образ на сцената на българския живот през XVIII-XIX в. Възраждането в неговия национален вариант е процес, който по правило предполага наличието на предистория, на предхождащо го потулено минало. Българинът като цяло има пълното право да обозначи това време като възрожденска епоха. Картината обаче добива различен облик, когато се конкретизира и към общия извод се съотнесе съдбата на отделни селища и райони. Придържането към общата схема не ни върши работа в случаите, когато се опитаме да характеризираме появата и битуването на новите идеи в много от тях - включително в Разград и Велико Търново, с кои-то вече споменах, че съм свързан. Това е причината в предлаганата тук статийка да се откажа от общата апологетична характеристика на Будителите. Вместо нея предлагам размисли за ефекта от тяхната реформаторска мисия там, където припознатите фигури на племето не пребивават и не оставят преки следи. Но процесът на духовно-просветна и гражданска възмога така или иначе въплъщава техния пример и послания.
Знае се, че Разград има своя история. Но истината е, че преди XVIII век той няма история със знака на българското – по простата причина, че градът, след нашествието на поробителя, се формира и документира себе си като негово средище. Затова в Разград процесът на народностна пробуда и културно-просветен подем е по-забавен и мъчителен в сравнение с протичането му в други части на българското землище. Забавено и мъчително се проявява той и в град като В. Търново, но там предпоставките са от друго естество. Не липсата на “предистория” под знака на българското, а тежкият похлупак на елинизма и гърчеенето се оказват причина и това култово средище, късно, почти по едно и също време с Разград, да се обърне към алтернативите на националното осъзнаване.
Продължим ли с така маркираната съпоставка – естествено следва изводът, че в известен смисъл Разград дори е и “по-облагодетелстван” от старопрестолно Търново, защото има своите обективни оправдания за нечувствителността на тукашната българска общност към идеите на Новото време. Знаем, че на науката не са известни преписи на “История славянобългарска” от Разградско, че самият Паисий Хилендарски, а и останалите негови съвременници-будители не пресичат пътищата си с Лудогорието и Добруджа.
От В. Търново също липсват ранновъзрожденски преписи на Паисиевата “История”. Ако обаче Паисий изобщо не насочва пътувания към Разград и не очаква подкрепа от там, то в Търново той със сигурност лично пребивава и свързва с него много от надеждите си. Горчивата истина е, че през втората половина на XVIII в. там няма кой да го “посрещне”, да се зачете в ръкописа му, да се залови като поп Стойко Владиславов в Котел или поп Дойно Граматик в Елена да го препише. Тогава, а и през първите две десетилетия на XIX в. в бившата ни столица няма дори и най-елементарно българско килийно училище, всички документи са на гръцки език и нито един на български.
Племето на будителите излъчва своите представители от краища, където са живи корените на българщината – от селища, опазили се от намесата на нашественика и от експанзията на елинизма, където не е прекъсвана традицията на славянското богослужение в храмовете, на българския език в училищата. Ето защо не бива да ни изненадва фактът, че през ранновъзрожденското време нито В. Търново, нито Разград излъчват личности, обсебени от мисията на будителя, изцяло отдали се на готовността със СЛОВО и ДЕЛО да служат на род и родина.
И в двата града тази роля са призвани да изпълнят пришълци – изградили се в по-разкрепостена в духовно-просветно и гражданско отношение среда, наследили известни традиции. Така в Търновско през 20-30-те години ще се открои фигурата на Отец Зотик, дошъл от южните предели на България, на хилендареца - таксидиот Неофит Бозвели от Котел, които с агитаторските си и реформаторски жестове ще нарушат статуквото и ще пренасочат търновското общество от точката на елинизма към активно национално самосъзнание и гражданска активност. Старопрестолният град започва интензивно да се “българизира” благодарение на тяхното присъствие, а и на включилите се в религиозно-просветния му живот учители и свещеници, предоставени му от съседните селища Лясковец, Дряново, Златарица, Елена, Мерданя, Самоводене. Имената и делото им – на даскалите Димитър Куция, Пеню Давидов, Никола Златарски, Иван Мерданчанин, Димо Николаев, на свещениците Петко п. Николов, Иван Самоводски, Димитър Драганов и др. – се знаят.
Нещо подобно се случва и в добиващото все по-отчетлив български облик битие на Разград. В точния смисъл на думата градът не излъчва будители - с подвижнически живот, изцяло подчинен на жаждата за взривяване на инерцията в името на национална идентичност, на гражданска активност и отечествен дълг. Настъпващият тук процес е по-правомерно да го обозначим не с понятието ВЪЗРАЖДАНЕ, а като проявило се начално СЪБУЖДАНЕ и ОСВЕСТЯВАНЕ на аморфната, тепърва пускаща корените си в селището българска общност. И то с решаващата помощ на поелите тази мисия пришълци от вътрешността на страната. Прииждането на този внушителен набор от свещеници и учители, които е отхранил и подготвил животът в Лясковец, Елена, Дряново, Котел, Жеравна въплъщава по своему практицизираната програма на будителите в насоки и формат, които предлагат условията в Разград.
Почти всички, оставили име сред носителите на религиозно-просветната и гражданската активност в града – духовниците Райко, Атанас, Илия, Кръстю, Иванчо Зограф, даскалите Стоян Жеков, Христофор Никович, Никола Икономов, Недю Жеков, Димо Хранов произхождат от тези селища. Така ще е и през 50-60-те години… Колективно чувство за самосъхранение скрито и неофициализирано проговаря и подава “ръка” от издигнатите в просветно отношение райони към изоставащите, довежда до естественото “преливане” на интелектуална мощ от едните в другите. Събитията не изтласкват никого на гребена на възрожденския подем, но всеки от тях е “облъчен” от идеите му, всеки от тях носи в себе си склонността към подвижничество, жаждата и влечението към промяна, повлиян е от прочита на Паисиевата “История”. Сред тях се оказва с авантюристичните си нагласи еленчанинът поп Райко - далечен предходник по бащина линия на писателя Емилиян Станев. Лясковчанинът Христофор Никович дори и през месеците на изгнание в Бабадаг, няма да се раздели с такава завещана ценност като ръкописа, наричан от Юрий Венелин “Цароставник”. Фамилията на поп Атанас и сина му поп Кръстю п. Атанасов ще живее със съзнанието за жива приемственост с делото на Софроний Врачански и т. н.
ПЪРВИ НОЕМВРИ като ДЕН НА БУДИТЕЛИТЕ е наш, български, завещан от историческото ни минало, празник. За да го има, от съвременника се иска толкова малко – да осъзнае неговата същност и да заживее с мястото му сред другите две свещени дати: 24 май и Втори юни.

Акад.Иван РАДЕВ