10.25 ч. преди обяд е. Делничен ден. Натискам звънеца на домофона, поставен в дясно на високата метална врата на разградския следствен арест. Изглежда ми почти непреодолима. Дълго време чаках позволение, за да прекрача прага й. Получих го от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" чрез пресцентъра на Министерството на правосъдието. След няколко отказа от различни места, настоятелни позвънявания на горещи и не чак толкова горещи телефони, но пък с респектиращи титуляри. Получих го срещу молба с мои лични данни.
Давам си сметка, че високата метална врата на разградския следствен арест изглежда също толкова непреодолима на всички, които не са стъпвали в тази сграда. Денят е слънчев, но при мисълта къде ще влезна след малко и кой е влизал преди мен там, ме полазват хладни тръпки. В този момент размислите ми прекъсва изпълняващият длъжността ръководител на ОЗ" Следствени арести" - Разград гл.серж. Галин Ненов, който лично отваря металната врата и ме посреща усмихнат.
Докато изчакваме пред следващата, също толкова респектираща врата да премине свиждане с арестант, разговаряме. А аз междувременно се оглеждам с любопитство. И виждам две камери. Вече е сигурно, че и мен някой оглежда.
Отваря се и втората врата. От вътрешността на сградата ме полъхва топъл, но свеж въздух. Гл.серж. Ненов ме повежда по първия от коридорите на ареста. Предвид луксозната фасада на сградата, това, което виждам по този коридор не трябва да ме изненадва. Може би тук е моментът да спомена, обаче, че поисках да правя репортаж за следствения арест след публикуването на 68-страничния доклад "За следствените арести отново" на Българския хелзинкски комитет. И пак тук, за тези, които не са запознати с доклада, ще трябва да кажа, че хубавите думи в него са малко. Дори, бих казала, липсват. По този повод нямаше как да не остана изненадана, и то приятно, от обстановката. Хладните тръпки ми се изпариха. За това, че се намирам в арест ми напомнят единствено решетките, които са прясно боядисани в светли цветове. Сред малкото неща, които припокриват моята представа за арест с това, което виждам тук, са множеството камери и датчици. Пълно е с датчици – за движение, за пожар, бутони за нападение, лапми за извеждане на задържани.
Както и самият гл.серж.Ненов каза, оборудването е последен писък на сигнално-охранителната техника. В този момент една от лампите започва да премигва с червена светлина. Виждам килията за свиждания - пространство, оградено с решетки. Вътре има една пейка и тръби, за които вероятно се закопчават белезниците на задържаните.
Посетителите, разбира се, са винаги от другата страна на решетките, обяснява гл.серж.Ненов. И ми прави път към стълбищата.
Доста е изписано и е казано за хигиената в арестите. Битува мнението, че в тях е нечовешка мизерия. Според доклада на БХК по този показател сме далеч под стандартите на едно цивилизовано общество. Но докато се изкачваме по стълбите на разградския арест констатирам за себе си, че е по-чисто от болница. И разбирам, че заслугата за това е на униформените служители. Чистачка няма. Прозорците, покрай които минаваме, са с алуминиева дограма. На междуетажаните нива разминаваме вентилационни отвори. Пак там има и нови, модерни радиатори. Стигнахме до етажа на администрацията. Първото нещо, което виждам, е, че вече има пригодена стая за пушене. Която се използва. Голямата зелена табела не е сложена на вратата просто фиктивно. Следва дежурната стая. В нея двама души наблюдават мониторите, на които може да бъде проследено всяко движение в сградата и пред нея. Камери няма само в килиите. За да не се нарушават правата на задържаните. Със сигурност, обаче, на монитора има 15 различни ракурса - от стълбищата, от коридорите, от самия арест. На бюрото с компютрите виждам няколко телефона, десетки копчета, тетрадки тип "журнал" и порцеланова дебелостенна чаша. Вероятно е пълна с кафе - на това бюро денонощно има човек.
/Следва/

Мила КЮЛЮМОВА