Години наред разградската общественост гледаше на спорта като на "необходимо зло". Не че не се наливаха пари в спорта, но е факт, че трудно се домогваха персонално до престижни ръководни постове. Е, вярно е, че бай Лютви /змс Лютви Ахмедов - б.а./ го канеха от време на време да дреме в президиума на някое събрание или конференция и толкоз. С една дума - "хора втора ръка".
След 1989 година разградската общественост започна да се вглежда по-внимателно в спортните люде. Все пак, те даваха на своите привърженици обществена и партийна посока. И така някои от тях се “поотъркаха във властта", вкарвани бяха в листите за съветници, в ръководствата на партиите, които се бяха нароили бол. Някои получиха и номинации в листите за народни представители.
Всъщност най-трайното и престижно признание си остава "почетното гражданство", като първият пробив на спортисти сред избраниците стана значително по-рано, в далечната 1976 година. Това бяха двамата заслужили майстори на спорта по борба Лютви Ахмедов и Хасан Исаев. Тъкмо две години по-рано Исаев бе донесъл на Разград първата и единствена засега олимпийска титла от Монреал.
Изминаха цели 22 години и през 1998 натурализираният русенец д-р Любен Обретенов, единственият жив участник като гимнастик в националния тим на България на олимпийски игри в Берлин - 1936 г. също бе признат за “почетен”. Естествено, за неговата "почетност" изигра роля най-вече лекарската му дейност, но ние си го имаме за наш, спортен човек.
След 2000 година почетни граждани бяха направени още четирима спортни хора: змс Аврам Аврамов; заслужилият треньор, създател на борцовата школа в Разград, хроникьор и писател Юмер Фикриев. Посмъртно /лоша практика!/ почетност заслужиха и двамата треньори - Младен Бобев /лека атлетика/ и Владимир Софрониев /баскетбол/ през 2004 г.
Борис Белчев с почти равни заслуги към музикалното изкуство, обществената дейност и спорта успя през 2004 г. пожизнено да се порадва на гражданството и после да ни напусне.
Словом и цифром осем спортни люде до тази година са почетни граждани на Разград. Веднага възниква въпросът това много ли е или малко. Според мен е твърде малка отплата на властта към хората, които са си дали най-хубавите години в прослава на Разград и България по националните и международни спортни полета. Ако не друго, поне това им дължим.

Росен ЛИЦОВ