Той наистина „не доживя“, „не доигра“, „не допя“, наистина не успя да въплъти себе си докрай. Той имаше заряд за още по-големи изяви. Сега, когато размислям за творчеството му, за времето, в което живя, аз разбирам колко много е дал от себе си – с каква изключителна концентрация на творческите сили е бил надарен, с каква уникална способност непрестанно да събира за хората и да дарява на хората. Да служи на великата еволюция на душата, на живота.
Да чувства своето“аз“ неделимо от космическото висше духовно начало. И Висоцки се чувстваше посланик на висши космични сили.
Кое беше най-важното, кое определяше същността му? И защо именно той намери отклик в сърцата на милиони хора? Настроенията на протест, самоизява и самоосъзнаване, които вълнуваха умовете през шестдесетте години, бяха въплътени в изкуството спонтанно – в болезнен вик. Много неща не можехме да изразим, да изкажем с думи, но викът на болката отекваше в душите.
И Висоцки с уникалния си глас поде най-вярно и преди всички този ек...
Днес, като четем стиховете му, виждаме, че някои от тях са несъвършени. Но в тях няма нито ред лъжа, нито следа от преструвки, нито пък маниерност, по която се увличаха тогавашните авангардни поети. В неговата поезия чувство-слово-израз са споени в една сплав. Между тях няма никаква пролука – за хитруване и превзетост.
От него се изискваше прекалено много. А трябваше просто да бъде обичан. Той не можеше да не загине – тъй като много бе дал.
От книгата на Ала Демидова „Висоцки – какъвто го познавам и обичам“