Преди 60 години едно писмо от Министерството на войната беше причина за всеобща радост на рода Николови от разградското село Сейдол. С него бай Нешо, така го наричахме по-късно децата от нашата махала под разградския парк, се завърна сред живите за радост на своите близки, роднини и съселяни. Днес си спомняме за Нешо Павлов Николов, роден през 1914 г. в Сейдол и починал през 1988 г. в Разград, по повод, че е единственият от нашия град, който е допринесъл за победата на съюзниците над фашистка Германия и то в подразделенията на армията на Съединените американски щати. Факт, който даде сериозен отпечатък в бъдещия му живот, пък даже и на неговото поколение.
Впрочем, бай Нешо беше един много симпатичен, интелигентен и работлив човек, чиито младежки години съвпадаха с тези на Втората световна война и неочакваните обрати са го хвърляли ту в бездната на отчаянието, ту на вълната на щастието.
Ето разказа на неговия син - Павел Николов, за драматичните преживявания на своя баща, който се пенсионира през 1974 год. като главен майстор на месокомбинат "Родопа" в Разград:
"Баща ми се сблъскал с военщината още на донаборната комисия в Разград през 1933 г., понеже за ужас и възмущение на офицерите от донаборната комисия изфилософствал, че българският цар Петър бил роден за монах неже ли за цар. Отървал боя, както е бил гол пред комисията само благодарение на намесата на един от нейните членове. А това е бил Анание Явашов. Въпреки застъпването на академика, е зачислен в Шести преславски полк в Шумен и то в "Черната рота", независимо, че има средно образование. Там придобива специалността "хлебар". Но кадърното си е кадърно и при царски маневри до Паламарца, Поповско, за скоростна работа на подчинените му във фурната е награден с бронзов кръст лично от цар Борис ІІІ.
След уволнението си от редовната армия баща ми е работник в Австрия и с триста зора се отърва да не бъде изпратен на Източния фронт като работник в "Тот" - полувоенна организация на Вермахта. Завръща се в България и е чиновник в администрация на селища от върнатите земи в Южна Добруджа.
Истинските му патила почват при мобилизацията му в българския корпус в Югославия. Размирни са земите в Пожега и Ужица, намиращи се в близост до Косово. Югославските партизани не си поплюват и стресът за войниците ни е силен. На всичко отгоре на 10 септември 1944 г. немските войски като разбират, че новото българско правителство е обявило война на Германия, пленява в Ниш част от корпуса и го изпраща в пленнически лагер до Мюнхен. В лагера са заедно с военнопленници от Англия, Франция, Канада и само руснаците са отделно, при чувствително по-строг режим. При големите бомбардировки над Мюнхен единствено не е засегнат пленническия лагер, като оазис на живота.
Пленниците строят през нощта отбранителни съоръжения на западния фронт, а през деня са ратаи в германските стопанства. Там баща ми научава немски език, от който се ползваше до края на дните си.
В началото на м.април 1945 г. 111 български пленници се предават на настъпващите съюзнически части и още на другия ден са зачислени в армията на САЩ. Облечени в американски униформи, въоръжени, със запазени чинове те започват охранителна дейност на германски военнопленнически лагер в с.Варен ан Аргон, недалеч от Вердюн. Военната палачинка за баща ми се обръща наново.
Въпреки капитулацията на Германия, българите продължават охранителната си дейност, а баща ми като сержант е командир на българската част. Предлагат им професионална служба в американската армия с добро заплащане, но нашите отказват да заминат за Далечния Изток и в средата на 1946 г. се завръщат в България. За втори път, след писмото от Министерството на войната през април 1945 г. има истински празник в семейството ни в Сейдол. Дълго време американската униформа на баща ми беше ценна реликва, а на него му беше дадено званието "Борец против фашизма и капитализма". Отнеха му го в разгара на Студената война през 1956 г. поради службата му в американската армия. Слава Богу, че само с това се размина... Впрочем, по-късно службата му във въпросната армия му беше призната за трудов стаж. Все пак е нещо.
Татко се шегуваше като казваше, че е истински европеец, защото е работил и воювал три години рамо до рамо с европейците. А днес неговите внучки и правнуци живеят на Зеления континент и са граждани на света."

Росен ЛИЦОВ