Факти от календара: 28 януари

Публикувано на януари 28, 2014

644 г. френският актьор Жан-Батист Поклен за първи път се подписва с псевдонима Молиер.

Жан-Батист Поклен е роден в Париж. Баща му произхожда от род на търговци-тапицери, заможни потомствени буржоа, чиято състоятелност стига дотам, че купува титлата придворен тапицер и я завещава на сина си. Титлата изисква само три месеца работа и 1200 ливри първоначална цена, като осигурява 300 ливри на година на притежателя си.

Поклен следва право и за кратко работи като адвокат. Осъзнавайки, че не това е попрището му, той основава с група млади хора, любители на сцената, свой театър през 1643 г., който нарича „Блестящият театър”. Става директор на трупа, но след двегодишни усилия театърът приключва с дългове (основно от наем) през 1645 г., за които Молиер престоява в затвора 24 часа. По това време той заменя фамилилното си име от Поклен на Молиер, най-вероятно за да спести срама на баща си.

Но Молиер не се отчайва и с няколко от останалите артисти сформират нова група, която се присъединява към пътуващ провинциален театър. В продължение на 13 години той пътува из Франция. По това време той пише за нуждите на трупата първите си оригинални пиеси, от които обаче са съхранени само „Ревността на Барбуйе” и „Летящият лекар”.

През 1650 г. той става директор на пътуващия театър, а през 1658 г. трупата му се  установява в Париж. Трупата на Молиер получава разрешение да изнесе спектакъл в караулната зала на двореца Лувър в присъствието на краля и неговия брат. Молиер представя фарса си „Влюбеният доктор” и успехът надминава всички очаквания, а трупата получава разрешението да играе на сцената на придворния театър „Пти Бурбон” до 1661 г., след което се мести в „Пале Роял”.

Първоначално е покровителстван от брата на Луи XIV, а от 1665 г. е и кралски комедиограф, като се ползва от благоразположението и на Луи XIV. След като последният се възкачва на престола, Молиер е осигурен с 2000 ливри годишна заплата, а комедиите му намират много добър прием в Париж. Между 1658 и 1673 г. Молиер създава най-хубавите се комедии – „Смешните преструвани”, „Сганарел, или мнимият рогоносец”, „Училище за мъже”, „Училище за жени”, „Критика на Училище за жени”, „Тартюф”, „Брак по неволя” и „Дон Жуан”.

Неговото последно изпълнение на сцената става легендарно. Вече много болен, на 17 февруари 1673 г. при представяне на последната му комедия „Мнимият болен”, в която играе ролята на Арган, му прилошава, започва да кашля кръв и припада на сцената. След кратка почивка, по негово настояване и с огромно усилие на волята доизиграва пиесата, но след спускане на завесата силите му го напускат и той припада отново. Пренесен е вкъщи, където получава още по-силен кръвоизлив и след няколко часа умира на 51 години

Католическото духовенство, което Молиер така силно ненавижда и така талантливо осмива, отказва да даде разрешение за погребението му. Също така по френските закони от това време не е разрешено актьори да бъдат погребвани на свещената земя на гробището. Съпругата на Молиер, Арманда, търси съдействието на краля. Той разрешава погребението да се извърши, но без каквато и да е служба и късно вечерта. Заравят го през нощта зад гробищната стена, където по принцип са погребвани само самоубийците и некръстените деца. След Великата френска революция властта изразява почитта си към Молиер, като останките му са пренесени в гробището на един манастир, а през 1817 г. тържествено са пренесени в парижкото гробище Пер Лашез.

1738 г. в Лондон започва строителството на Уестминстърския мост. Съоръжението е най-южният от известните Лондонски мостове. Той е разположен на река Темза след мост Ватерло и съединява Уестминстър и Ламбет.

Съвременният мост е построен през 1862 г. и е боядисан в зелено. Неговата дължина е 252 м, а ширината му е 25,5 м. В периода 2005-2007 г. претърпява реконструкция и е напълно пребоядисан.

1820 г. руска експедиция начело с Фадей Белингсхаузен и Михаил Лазарев приближава брега на Антарктида.

Експедицията тръгва на 3 юли 1819 г. от Кронщад и пристига на 2 ноември с.г. в Рио де Жанейро. От Рио де Жанейро Белингсхаузен се отправя право на юг, като обикаля югозападния бряг на остров Южна Джорджия, открит от Джеймс Кук. На 27 декември 1819 г., на югозапад от Южна Джорджия открива островите Аненков, а на 3 януари 1820 г. в Южните Сандвичеви острови открива островите Лесков, Високи и Завадовски. От там продължава на изток и два пъти се отправя далеч на юг, доколкото позволяват ледовете. На 28 януари експедицията открива Антарктида. На 2 февруари участниците отново виждат брега, а на 17 и 18 февруари експедицията достига почти до брега.

След това през февруари и март 1820 г. корабите се разделят и тръгват към Австралия (порт Джексон, днес Сидни) през Индийския и Южния океан, които дотогава не били посещавани от никого. На 11 април 1820 г. вата кораба хвърлят котва в пристанището на Сидни, а на 8 май вдигат котва и през Куковия проток, разделящ Северния и Южния острови на Нова Зеландия се отправят към островите Туамоту.

На 4 септември корабите вдигат котва и се отправят към Порт Джексън, където пристигат на 21 септември. След като пребивават там до 11 ноември 1820 г. „Востик” и „Мирний” тръгват към второто си антарктическо плаване.

След връщането си от плаването Белингсхаузен получава чин контраадмирал и участва в обявената от Русия война срещу Отоманската империя. След това командва ескадра от Балтийския флот, а през 1839 г. е назначен за военен губернатор на Кронщад. За своето успешно участие в експедицията Михаил Лазарев е повишен в чин капитан 2-ри ранг, като прескача чина капитан-лейтенант.

1871 г. пада Парижката комуна (термин, свързан с френската революция, който описва управлението на Париж от 18 март до 28 май 1871 г. (72 дни) под девиза „Хляб или куршум!”).

Френско-пруската война заварила Франция твърде неподготвена, което било причина 100-хилядната френска армия да капитулира. Военните несгоди по време на 6-месечната обсада на Париж и недоимъкът изострили страстите във френската столица. В резултат на това на 4 септември 1870 г. многолюдни тълпи се втурнали в Законодателното събрание и под техния диктат бил обнародван декрет, с който се обявявала третата френска република.

В началото на 1871 г. било сформирано ново правителство „на националната отбрана” начело с Тиер. То предприело редица непопулярни и репресивни мерки, което възбудило отново революционните духове. Правителството на Тиер се видяло принудено да се оттегли във Версай. Същевременно временната власт в Париж се съсредоточила в ръцете на Централен комитет на Националната гвардия, което на практика създало едно двувластие. Така започнала гражданска война.

Успоредно с това Комуната предприела по-радикални промени. Армията и полицията били разпуснати. Държавните служители били освободени от работа и техните длъжности станали изборни. Църквата била отделена от държавата.

1935 г. в Германия е произведен първият изкуствен изумруд. Наричан още и смарагд, изумрудът е един от скъпоценните камъни на „Голямата четворка”, включваща още диамант, рубин и сапфир.

Изумрудът е разновидност на минерала берил, оцветен е в зелено от остатъчни следи от хром и понякога желязо. Групата на берила включва още аквамарин, хелиодор, морганит, гошенит, биксбит и др. Наименованието на камъка е от гръцки и древно руски термин „смарагдос” и от персийското „зумрунди” (зелен), произхожда от санскритската дума „заммород”. Съвременният термин „изумруд” се е появил едва през 16 в. Колумбийските индианци са наричали изумрудите „зелен лед”.

Най-големият прозрачен камък с чиста проба е бил намерен през 1834 г. Наречен е на името на директора на Екатеринбургската гравюрна фабрика „изумруда на Коковин”. Най-големият изумруден кристал е бил намерен в Бразилия. Неговото тегло е превишавало 7,5 кг. Пак кристал, намерен на територията на Южна Африка е имал прозрачен участък с маса 4,8 кг.

Рядко се намират изумруди с бижутерско качество, които са с размер на орех или по-големи. Един такъв изумруд, който е изложен публично, е т.нар. „изумруд Гачала”. Необработеният изумруд с тегло 858 карата (172 грама) е открит през 1967 г. в Колумбия. През 1969 г. е дарен от Хари Уинстън на Смитсоновия институт и понастоящем е част от колекцията на Националния музей по естествена история във Вашингтон.

Любопитен факт е, че едно от най-забележителните произведения на ювелирното изкуство с изумруди се нарича „Мавърът с изумрудения поднос” и представлява статуетка с височина около 64 см. Статуетката се намира в Дрезденския музей „Зелените сводове” и е изработена през 1724 г. за колекцията на Саксонския владетел Август Силния.

Изумрудът е един от петте „велики” скъпоценни камъка (махаратнани) в индуизма – диамант, перла, рубин, сапфир и изумруд, които наред с четирите „по-нискостоящи” скъпоценни камъка (упаратнани) – топаз, котешко око (хризоберил), корал и хиацинт (циркон), образуват т.н. „нава-ратна” (девет скъпоценни камъка, от санскрит), когато са подредени върху накита според каноните на индуистката космология.

И тъй като е един от най-скъпите и редки скъпоценни камъни, много често се срещат негови имитации от стъкло или по-евтини зелени скъпоценни камъни. Също така изумруд се синтезира в лаборатории по няколко различни метода. Най-разпространен е хидротермалният метод, който повтаря начина на образуване на изумруда в природата.

1938 г. Рудолф Карачиола поставя рекорд за най-бързата официално отчетена скорост на обществен път. С експерименталния си Мерцедес Mercedes-Benz W125 Rekordwagen на аутобан A 5 между Франкфурт и Дармщадт той развива скорост от 432, 7 км/ч на един километър с летящ старт и 432,4 км/ч на една миля с летящ старт – скорости, които никога след това не са достигани на обществен път.

Рекордьорът на Mercedes е базиран върху W125 Silver Arrow и има 5,6-литров V12 двигател, подсилен с два компресора. Той генерира 736 к.с., което е с 36 коня над мощността на днешното Lamborghini Aventador. Под металната обвивка, освен огромен двигател, е разположен и огромен 500-литров радиатор. Малко преди поставянето на рекорда, той е бил напълнен с вода и лед, за да може да охлади ефективно бензиновия мотор.

Любопитен факт е, че през 2010 г. Bugatti Veyron Super Sport вдига 434 км/ч и се превърна в най-бързата заводска кола в света, но неговият рекорд бе проведен на „Ера Лесиен” – тестовият овал на Volkswagen Group, намиращ се близо до Волфсбург.

Рудолф „Карач” Карачиола е трикратен шампион на европейския автомобилен шампионат – предшественикът на Формула 1 през 1935 г., 1937 г. и 1938 г., като и трите титли завоюва с отбора на Мерцедес-Бенц. Печели първото си състезание през 1922 г.

1986 г. космическата совалка на САЩ „Чалънджър” се взривява след излитането си от космодрума във Флорида. Експлозията избухва само 73 секунди след старта.

По програма „Чалънджър” трябва да излети на 22 януари, но стартът й е неколкократно отлаган първо за 23, после за 24 и накрая за фаталния 28 поради лошото време във Флорида и технически проблеми на апарата. Совалката все пак е изстреляна, но минута и 13 секунди след старта се взривява поради дефект в един от ракетните резервоари.

Последвалото разследване установява, че причина за експлозията е грешка на техническия екип, проверил совалката преди полета. Оказва се, че гумените уплътнения, които са използвани в конструкцията, се свиват от студа и така губят част от еластичността. Това се оказва фатално в нощта преди полета, която е с рекордно ниски температури. В резултат на това се нарушава херметическата връзка между десния двигател и главния резервоар, който се взривява.

Следствената комисия, която води разследваането, вика на разпити експертите, проверили „Чалънджър” преди старта. Сред тях е Роджър Бойсджъли, инженер от компанията „Мортън-Тиокъл”, проектирала совалката. В навечерието на полета той забелязва, че уплътненията, наричани О-обръчи, променят ширината си под влияние на минусовите температури през януари 1986 г. Затова сигнализира началството, но опасенията му не са взети предвид. Роджър неколкократно опитва да обясни, че въпросните уплътнения не са от най-добрите и не бива да се използват, защото вършат работа само при температура от +12 градуса, а такава не може да се очаква през зимните месеци. Ръководството обаче нарежда на инженера да мълчи и да не всява напрежение.

Той се ужасява от мисълта за евентуален инцидент и се обажда в НАСА. Там записват грижливо опасенията му, но не правят нищо… Така заради увредените гумени уплътнения, които губят еластичността си при ниски температури, от десния спомагателен двигател излиза пламък, който попада върху главния горивен резервоар (централното тяло в конструкцията) и връзката на двигателя с него. Връзката се нарушава, двигателят се откача, вследствие на аеродинамичното натоварване цялата конструкция се разпада, а главният горивен резервоар се деформира и се взривява.

Загиват всички астронавти – Елисън Онизуки, Грег Джарвис, Джуди Резник, Майкъл Смит, Дик Скоуби, Роналд Макнеър и Криста Маколиф. Маколиф, учителка, спечелила конкурс, организиран по идея на президента Роналд Рейгън за полет в космоса на непрофесионално лице. любопите

Любопитен факт е, че совалката е взела името си от „Чалънджър” – британски военен кораб, използван в изследователска морска експедиция през 1870 г. Това е втората американска космическа совалка от програмата „Спейс Шатъл” (след „Колумбия”). Първият й полет датира от 4 април 1983 г., а до катастрофата си осъществява общо девет мисии.

2004 г. е открита втора версия на компютърния вирус Mydoom. Вирусът беше програмиран така, че всички поразени компютри да изберат автоматично адреса на Microsoft и да блокират работата му.

Познат още като Novarg, Worm.SCO, Mimail.R и Shimgapi това е компютърен вирус тип червей, който заразява компютри, използващи операционната система Microsoft Windows.

Първоначалните анализи предполагат, че Mydoom е вариант на червея Mimail – оттук и алтернативното име Mimail.R. Това води до предположението, че същите хора са отговорни и за двата червея. Доказателства за подобна връзка обаче впоследствие не са открити.

Вирусът Mydoom е забелязан за пръв път на 26 януари около 15.00 ч. българско време. Първите съобщения са от Русия. За период от няколко часа изключително бързото разпространение на червея предизвиква забавяне с около 10% на движението по интернет и с около 50% на зареждането на страниците. Фирми по сигурността докладват, че по това време всяко десето писмо е заразено. В Щатите ФБР и тайните служби започват разследване на вируса. Два дни по-късно е открита втора версия на червея. Първите съобщения, изпратени от Mydoom.B, се появяват около 16.00 ч. българско време и също идват от Русия.

Първоначалната версия на червея, Mydoom.A, заразява компютрите по два начина: отваря т.нар. backdoor (задна врата), позволяваща отдалечен контрол върху заразения компютър; или подготвя DoS-атака (атака отказ на услуга) срещу сайта на фирмата SCO Group, която започва на 1 февруари 2004 г.

Втората версия, наречена Mydoom.B, атакува сайта на Microsoft, както и блокира достъпа към сайтовете на Microsoft и известни антивирусни производители, като по този начин пречи на актуализирането на антивирусните програми.

Mydoom се разпространява най-често чрез електронната поща, като писмата имат заглавия от рода на: „Hi”, „Test”, „Error”, „Mail Delivery System”, „Delivery Status Notification”, „Server Report” или „Mail Transaction Failed”. Червеят съдържа съобщението: „andy; I’m just doing my job, nothing personal, sorry” (Анди, аз просто си върша работата, нищо лично, съжалявам) и прикачен файл, който ако се изпълни, инсталира вируса, който след това претърсва файловете за електронни адреси и се разпраща на всеки един от тях.

На 1 февруари около един милион компютри, заразени с Mydoom, започват масивна разпределена DoS-атака срещу сайта на SCO Group – най-голямата такава атака досега. Сървърите на www.sco.com und www.sco.de са свалени.

В България:
1946 г. в Русе е открито Висше техническо училище.
С решение на Народното събрание от 21 юли 1995 г. е преобразуван в Русенски университет „Ангел Кънчев”. Днес в структурата на университета са включени осем факултета и два филиала (в Силистра и Разград).

Всъщност Наредбата-закон за откриване на висше техническо училище в Русе е одобрена още на 12 ноември 1945 г. Чл.1 посочва наименованието „Държавно висше техническо училище в град Русе”2, а чл. 2 определя и структурата – машинен факултет с отдели за индустриална химия, електро- и машинно инженерство. Временната общинска управа при Русенската народна община още на заседанието си от 13 октомври 1945 г. разглежда своите задължения по поддържането на висшето училище.

За ректор на Висшето техническо училище е избран проф. Карл Славомиров, а до избора му ректорските функции се упражняват от „временно изпълняващ длъжността”.
Първоначално като база е отстъпена отремонтираната търговска гимназия.      На 8 юни 1946 г. в русенската община се обсъждат различни варианти: районът, където се намира Военният клуб; терените на двете казарми – пехотинската и артилерийската; парцелът около III прогимназия; общинското място около Френския пансион в „Алеите”. На 15 юни с.г. въпросът отново е в дневния ред. В навечерието на това заседание кметът кани на оперативка архитекти и инженери, за да подскажат най-подходящото място за строително петно. Спират се на терен от окоро 30 декара, общинска собственост, отреден за бъдещ парк. Решено е това празно място да се дари безвъзмездно на Министерството на народното просвещение „за строеж на сграда на Държавно висше техническо училище”.

Във вижданията на общината въпросът с кадрите щял да се се реши чрез привличането на изтъкнати инженери-производственици на преподавателска работа или чрез ползване услугите на преподаватели от чужбина (посочена е Чехословакия).
Средствата от 300 млн. лева, които общината отпуска, са предназначени да бъдат изразходвани в продължение на пет години.

1998 г. е открита първата отсечка на Софийското метро – от бул. „Сливница” до бул. „Константин Величков”, с дължина 6,5 км и пет станции. Към 2013 г. Софийското метро е на 34 място по големина в европейската класация на метрополитените след метрото в Амстердам и преди метрото в Будапеща.

Първите проучвания и планове за строителство на подземен транспорт в столицата са осъществени в края на 60-те години. През 1972 г. Министерският съвет одобрява Технико-икономически доклад, а през 1973 г. е създадена специализираната проектантска организация „Метропроект”. През 1974 г. въз основа на Технико-икономическия доклад с решение на Изпълнителния комитет на Столичния народен съвет е приета Генерална схема за развитие на линиите на метрото, съгласно която метромрежата ще се състои от три метродиаметъра с обща дължина 52 км, 47 метростанции и средно разстояние между тях 1100 м.

Първите строителни работи започват на 6 март 1978 г., като започва изграждането на Първи метрорадиус – от жк „Люлин” до пл. „Света Неделя”. Тежката финансова криза от края на 80-те и началото на 90-те години затруднява изграждането на метрополитена, пусковите срокове неколкократно са отлагани. Активните строителни дейности са възобновени едва след 1995 г.

Dariknews.bg

Коментари:
Няма
Опции:
add your comment share this on facebook